Напълно обикновен следобед. Малко скучен, но иначе обикновен.
Джо седеше на тротоара и чакаше да се изредят всички коли из кръстовището или поне светофара да ги спре за секунда – две. Вече му беше писнало да чака другите. Не можеше да си обиколи квартала както преди. Сега му отнемаше два пъти повече време, а на всичкото отгоре навсякъде имаша паркирани коли и трябваше да си играе на слалом между тях.
Джо чакаше, губеше секунди вглеждайки се в минаващите коли. Оглеждаше джантите, хората вътре. Вече го правеше напълно машинално.
Колите намалиха, онова зеленото нещо под червеното преди малко светна. Хората около Джо му подвикнаха – “ Хайде кученце! “ . И джо си стана от задника, размаха опашка и пресече провирайки се между суетящите се хора. Зави зад ъгъла след като го маркира и продължи нататък …
Ех, не само за Джо съществуват такива следобеди… Жалко и тъжно, но истина..
Доста интересен разказ. Отначало си помислих, че става дума за човек и се замислих какво му е, че е толкова депресиран. Но нищо не пречи и на куче да е депресирано. Хареса ми :)